LeftRight

Библиотека

нямам думи
изгубих ги
всичките
по тебе
ще ти съчиня
нови
само наши
защото
не мога
да те обичам
с думи
с които
съм обичал

Августин Господинов
 

Острите игли,
съшиват ме наново,
с мразените прежди,
в океаните тревога.

Тънък дар мой си,
по острието се плъзваш.
Кристал опакован
във восък, замръзнал.

Плават огледала
на ситни частици,
натрошени времена,
горди, малки мушици.

Стържа със мисли,
по стените безкрайни,
оглеждат те и мене,
не вярвам във тайни.


Оближи устните ми,
разказвай желания,
които са красиви,
диви, дори малко пакостливи.
Нека да са тъмни,
демонични или крайно лирични.
Нека са!

Възбуждаш ме когато,
целуваш раните горчиви,
когато кървави следи оставяш,
по стаите ми скрити.
Цветята на забравата,
сутрин щом поливаш.
Нека са.

Плевели в ума ми се стичат,
небрежно,
изпиват го и чайки вълшебно крещят.
Нокти разпилeни в почвата газят
и питат наизуст къде е същността?

Оплетена в листите,
дълбоко засмени,
чернеят се мислите,
прозиращо бели.

Преструвай се тихо
и думи не казвай,
с болест заливай ме,
аз ще я смуча.

Иглите си играят,
с мен на пияно,
натискат клавиши
и сови крещят.

Картини танцуват
и смеят се грозно,
във злоба е изцапан
и от тебе смехът.

Sanata Vopilif
 

Тихо съм твоя,
малка забрава.
Лято изтичащо,
през пръстите жадно.

Открий ме ти,
защото реши да загубиш,
всяка моя малка,
бледа прашинка.
Плашеща,
дори на сън,
в отровените си,
болни звезди.

Потъвам в ураган,
от мисли тревожни,
надупчена извратеност,
силно безбожни.

Очите ми,
мастило съсипано,
капят утеха.
Разписват тревожност,
но са цел в силуета.


Когато погребах съвестта си,
а издишаше ти,
малка в съня си,
гладна бях!
Забих ножове,
в скритите тайни,
мечтани.

Презряни!
Умряли!
Ниско замряли!
Желани!

Наведох се,
високо да взема.
Розите съвършено разсмени,
помогни ми там!
С теб ще застанем,
без моят срам!

Мислите шават,
в скрито сияние.
Дихание!
Мечтание!
Ниско замряли!
В отчаяние!

Илюзиите шарят,
не ме е срам,
от твоят срам.
Не ме е страх,
от твоят страх.

Разкажи ми…

Приливат изтощени,
крилати плевели засмени.
Аз съм синьо сито,
отсяващо се в теб открито.

Разчитам по устните ти в моите,
знам прозират във ума ти,
раните ми в твоите.
Помогни ми да се влея в смисъла,
да полудея.

Очите нищо пак не виждат,
разсъдъка е малко стиснат,
премира във страст дихание,
без мен е плашещо ухание.

Разчитам по устните ти в моите,
знам прозират във ума ти,
раните ми в твоите.
Помогни ми да се влея в смисъла,
да полудея.

Аз,
не,
виждам,
теб,
разкажи му,
Аз,
не,
виждам,
теб,
в своето усещане,
за чиста омраза.

Не можеш да обичаш,
ако не си способен да мразиш.
Лети със мен и се научи да газиш,
в моите бледи скрити мечти.
Забрави.

Sanata Vopilif
 

Косите ти са кървав вятър отровен,
но противоотрова вля се във мен.
Обичана лудо, предпазваща тихо,
не ме пуска и оставя във плен.

Виждаш ли нокти върху кожата черна?
Те ще ме дращят, доде не открият, кораба празен,
предаден и пуст, луд.
Сиво е, не оставай плътен без звук.

Ниските чувства нека се махат,
за другите тук, моля да останат.
Разкажи ми приказка, в която краят е цветен.
Кръвта ни, ако е вятър, нека е песен.

Sanata Vopilif
 

Позволи ми да се впия в болестта ти,
нека прегърна и изпия срама ти.
Остани чиста за мене отрова,
каквато ще бъда аз мътна във гроба.

Ти си отворен буркан нектар,
прояден от червеи нисък дар.
Приказен свят, обвит във есен,
а живота ти е там в кървавата плесен.

Помогни ми, защо си проказа?
Приспала с хората, впита зараза,
обръщана и скрита, нека да вляза!
През прозорците, в милата днешна омраза.

Ти си отворен буркан нектар,
прояден от червеи нисък дар.
Приказен свят, обвит във есен,
а живота ти е там в кървавата плесен.

Sanata Vopilif
 

Ти си фантазия зашита със вечност,
изпепеляваща чиста любов.
Прегаряща ме разгърната нежност,
тихия полъх на забравената ми същност,
преоткрита в капки живот.

Не питаш дали обичаш,
когато душата го чувства,
Не питаш дали обичаш,
когато се къпеш в реката от чувства.
Не питаш дали обичаш,
когато сърцето ти бие в ритъм на друго.
Не питаш дали обичаш,
когато двама се целувате лудо.

Любовта сме Ти и Аз.
Любовта сме Ние във всеки от нас,
прегърнати във вечен синхрон,
допълващи…
докосващи Бога.